Светлината в една статуя

Хладнината на нощта прокарваше ледените си пръсти по тялото й, забивайки нежно тъмно-сините си нокти в иначе топлата й плът.Небето глъхнеше,стонът й потъваше нечут дълбоко в мислите й.Мистериозният облик на луната не спираше да я преследва.Той хвърляше зад тила й сянка на леко-приведена от безсилие и болка жена...
През очите можех да вляза в един свят,напълно различен от този.Това бе нейният свят,домът й,мястото в което се бе съхранило единствената топлина в тази осиротяла и бездарна нощт.Душата й живееше в един от ъгълите на най-скритата й стая.От време на време надникваше през очите й, след това отново спускаше натежалите от прах завеси на иначе широкият й мироглед,прозорецът на нейният дом.Вратата на този дом все още беше леко-открехната, сякаш в очакване на желаното присъствие.През прага и се протягаше крехка, прозрачна светлина, която осветяваше само малка част от заплетените й като мисли коси, мисли на моментното й душевно състояние...
Тя не спираше да чувства, въпреки че устните й лепнеха безлюдни...
Върху скованото й от студ лице, бяха засъхнали недовършените пътища на горещите й сълзи.
Малко по малко започваше да се превръща в статуя на тъгата, зад която висеше забулената в черна коприна още по-студена луна.
В следващите,застанали на перифирията на очите й,сълзи се отразяваше целият звезден небесвод.Когато плачеше-звезденият блясък се разтичаше като безцветно злато и следваше начертаните от грима й следи...
Вече не усещаше ръцети си, студът не плашеше тялото й.Тя просто дишаше, вглъбена в болката си.Само спомена за него сега движеше съзнанието й..
Застанала там, в сянката на нощта, търсеше спасение.
Останала там-в предано чакане на любовта беше забравила безцението на времето.
Там остана-в очакване на изгрева над душевните й върхове и с надеждата, че "все някой ден", "НЯКОЙ" ще се вгледа в тези горещи очи, и отварайки широко вратата към душата й, ще внесе утрина светлина в тази безкрайно дълга тишина, за да се усветят мислите й...и те най-накрая да бъдат прочетени и разбрани...